Медийната олигархия - четвъртата проститутка

    

Взрени в парвенюшкото си благополучие, изминали слагаческия път от басмени рокли и сандали на бос крак до палати за милиони и пури, споделени с президента, медийните босове изтърваха момента, в който превърнаха журналистиката от четвърта власт в четвъртата проститутка. Днес в "жълтата" преса можеш да прочетеш всичко онова, което трябва да се пише в сериозната, а в сериозната - всичко, което не става и за жълтата.

Години наред мастити издатели, главни редактори и всякакви медиатори мазно налагат едно лицемерно правило - не е етично за пишеш за колеги. Така дълго време читателите живееха с удобния изрисуван свят от същите тези медийни "гурута", че в България журналистиката е единствено нещо, което може да гарантира демокрацията и че свободата на словото цъфти, процъфтява и даже вързва плод.

Нищо от това не бе истина.

Колкото повече преминаваше световната слава на годините на прехода, толкова повече българската журналистика вонеше на гнило и застояло блато, в което ако някой посмееше да хвърли камъка, биваше уволняван, елегантно разкаран, или просто неглижиран като конфликтна личност. Неконфликтните обаче оставаха и не само пришиваха задници в столовете си, но и растяха в кариерата. Съмнително талантливи дописници, незапомнени от никого като журналисти с ярко перо, послушно оцеляваха в мътните години на преход, в които никой не знаеше утре от кого ще зависи кокъла. И бяха винаги готови. И бяха винаги на пост. За да израснат в кариерата.

Паралелно с легализирането на сивия капитал, синхронно с излизането на светло на купища родни олигарси, четвъртата власт също роди своите медийни олигарси. Онези, които имаха "бекграунд" снизходително се усмихваха - тези послушковци - дописници с басмените рокли и сандали на бос крак, днес вече имаха къщи за милиони, пушеха пури, целуваха се с президента, министрите, топбизнесмените, облякоха "Версаче" и покатериха дебелите си глезени върху токчета за хиляди левове.

През всичкото това време, медийните олигарси правеха и вестници.

Докато обаче се бяха взрели в парвенюшкото си благополучие и евтината си слава, някак непростимо пропуснаха момента, в който вестниците им се превърнаха в пачаври. Ако някой не знае точното значение на "пачавра", ще поясня - това е един мръсен от употреба парцал, с който се бършат всякакви нечистотии. ВАЦ-овите вестници, които като най-тиражни, всъщност биха могли да бъдат най-страшното и безпощадно оръжие срещу властта, ставаха все по-беззъби, все по-лигави и бездарни.

Тиражите падаха главоломно. В същото време медийните олигарси правеха издателски сдружения, раздаваха награди, подписваха някакви свои си измислени етични кодекси и бяха забравили най-важното, най-страшното, най-жестокото и най-честното правило - че журналистиката е опозиция на всяка власт! Да правиш големи пари от медийнаата си власт обаче и да бъдеш опозиция на всяка власт, няма как да се получи.

И родните медийни босове избраха парите и принадлежността си към властта. По страниците на най-тиражните вестници непрекъснато ни уведомяваха как главните редактори вечеряли или обядвали с премиера Костов. После, когато Костов падна от власт, същите тези, които не даваха и ред да бъде написан срещу мръсната приватизация по времето на Командира, хукнаха да пишат журналистически опуси по цели страници срещу него. Когато Бащицата - Царят бе на власт нямаше седмица, в която да не ни информират за царските синове, а Калина беше абонирана за първа страница с опериран нос, и както беше тръгнало, даже и без нос.

Точно по това време същите тези вестници създадоха от нищото митичният образ на Бойко Борисов. По страниците на един от ВАЦ-овите вестници дописките за Бойко на брой стигаха до 17. Бойко с гащи, Бойко без гащи, Бойко играе футбол, Бойко казал нещо, Бойко не казал нищо, Бойко спи, Бойко яде, Бойко громи престъпници. В редакциите се шушукаше, че на репортерите вече им се повръща от Бойко Борисов, но всички те не можеха и да си помислят да критикуват нещо, свързано с ексглавния секретар на МВР. Някои по-наивни отдаваха това залитане заради слабостта на една главна редакторка и на една друга зам.-главна, че лягали и ставали с мокри мечти за бицепсите на родния Мачо.

Дали обаче само голата симпатия направи от един пожарникар медийния Месия, който стигна до висините на политиката? Някой вярва ли, че това робско слугинство по отношение на Бойко е само заради чара му? Истината е, че същите тези вестници превърнаха този, иначе неблестящ с никаква оригинална мисъл, човек в медиен продукт, граничещ с истеричното чудо. Лека полека по страниците на "сериозния печат" с цялата си прелест лъсваха снимки на партита, рожденни дни, сватби и всякакви други забавления на българските олигарси, в които непременно участваха и вип - главните редактори. Без тях не можеше никъде. Те внушаваха, че към българската журналистика така се проявява уважение.

Но това беше чиста лъжа. И нагло лицемерие.

Защото същите тези олигарси и накипрени корумпирани политици, които за няколко години преминаха пътя от плетените жилетки и белите чорапи до собственици на хотели и крупни бизнеси, просто бяха накупили на кило всичките тези медийни "апостоли", които ръководеха общественото мнение. Редовите репортери знаеха за кого може и за кого посмъртно не може да се напише. Те най-добре усещаха как вестниците им се превръщат в ужасяващо скучни подлистници, в които зад всеки материал лъсваше поръчката. Те се срамуваха, пиеха, псуваха, но продължаваха да работят, защото българският медиен пазар не е американския.

Докато въртяха задници около властта, докато сучеха знойни тела около онези родни селяндури, изживяващи се като Онасис и Жаклин Кенеди, медийните олигарси окончателно загубиха лицата си и представата за истинска журналистика. Българинът може и да не знаеше кухненските тайни на редакциите, може и да не бе чувал за огромните пари, които се разиграваха под бюрата на издателите, може и да не му идваше на ума какви реклами изпират не само парите, но и имиджа на някои богаташи, но безпогрешно усети, че вече няма какво да се чете в прехвалената от самата себе си "сериозна преса".

Негово величество читателят прозря естественото правило - че една обичана медия не се прави само с много пари, а с талант, хъс, кураж и свобода. Ако имаш само пари и милиарди да са те, ако правиш угодническа журналистика, никой няма да те чете. Изтървали кормилото на журналистиката за сметка на собствената си угода, медийните олигарси не искаха да признаят очевадното - че т. нар. "жълта преса" правеше всичко онова, което всъщност трябваше да прави сериозната.

Именно в "жълтата" преса се публикуваха сериозни журналистически разследвания, уникални интервюта и материали, за които можеха да мечтаят най-тиражните медии. Медийните "гурута" вместо да видят истината в очите - че хората моментално обърнаха взор именно към този вид преса - стартираха мощни кампании срещу "жълтата преса". Отвратителна била, съдете я хора, ние сме важните, ние казваме истината, ония са долнопробни типове. За повече престиж по страниците на вестниците им бяха включени и дежурните персонажи - "общественици", които за живо, умряло и за кръщене не слизаха от вестниците им, като че ли само те в България могат да кажат нещо стойностно.

Продажността, подлизурството, слугинството на местна и централна власт е обществена тайна в редакциите. Всеки, който работи в мръсния прекрасен занят, наречен журналистика, знае тези неща.

Когато препечатахме материала "Паника тресе "Труд" и "24 часа" - Тошо Тошев и Венелина Гочева в битка за властта" от сайта opasnite.net63.net настъпи наистина стрес - журналистите се питаха кой аджеба стои зад този сайт и въпреки че бяха притеснени, тайничко се радваха, че блатото се раздвижва. А в сайта бяха написали дословно: "Молим тези медии, които ползват материалите ни да се позовават на източника. Пари не искаме, искаме хората да знаят истината". Страшно е, когато се налага да създадеш сайт или блог без да упоменеш, кой стои зад него, само защото очевидно знаеш много, а ти е ясно какво ще се случи, ако се афишираш.

Това напомня за едни отминали времена на самиздата. Разбира се, достойната позиция е да излезеш с името си и все пак да намериш начин да кажеш това, което знаеш, да се бориш за правото да можеш да го кажеш и да отстояваш позицията си. Само онези обаче в професията, които са водили неравни битки с медийните олигарси, с главни редактори и покрай тях респективно с цялата държавна машина, знаят колко това понякога е непоносимо тежко. Страшната прилепчивост на слугинажа в журналистиката и живуркането от типа "хонораропотокът да тече" вече цари и в телевизиите. Там механизма на работа е по-различен, но мощното въздействие и манипулиране е далеч по-мощно.

Във времето на частния капитал медиите не могат да не зависят от него. В цял свят е така, но никъде по света няма главни редактори, които да не проруснат и миг за да демонстрират отъркването си в силните на деня, защото това е противопоказно за доверието към медията им. В цял свят, когато се правят интервюта с властници се задават най-неудобните въпроси, тук се правят комплименти. В цял свят разследващата журналистика е толерирана, защото именно тя носи високия тираж с ударите си. Тук под разследваща журналистика се разбира някой поръчков материал, с който да удариш този, когото ти е наредено.

Така четвъртата власт у нас от прокламирана "сериозна журналистика" се превърна в четвъртата проститутка.