Мрази ли Стоичков дори себе си?

    

Падението на Христо Стоичков изглежда безкрайно. А последното му безобразие е илюстрация, че за човешкото падение наистина няма граници. И за това, че от величието до безчестието крачката е една, но направиш ли я веднъж, няма връщане назад.

Побоят, който футболистът нанесе на свой сънародник в Барселона, само защото го е снимал, е срам дори за някоя треторазредна мутра от зората на родната демокрация през 90-те години на миналия век, камо ли за известен гражданин на европейска държава.

Но посегателството на бременна жена е безчинство, което изважда самозабравилия се хомоиден екземпляр от човешката категория и го превръща в интересен обект единствено и само за психиатрите.

За същите ония психиатри, които изследват мозъчните отклонения на австралийския убиец, отнел живота на 20-годишния Андрей Монов по Коледа миналата година. Очевидно Стоичков не е далеч от тази стъпка, щом едно щракване с фотоапарат в нормална обстановка на публично място може да предизвика такава разюздана агресия у него, характерна за някои служби на Третия райх.

Но най-странното в тази гнусна гадория дори не е самият инцидент, а фактът, че научавайки за него, никой не би възкликнал "Как е възможно?!". Защото Христо Стоичков отдавна е прекрачил границите на всички представи за възможното в човешките отношения.

И от симпатичен хулиган с улично възпитание и просташки речник, на когото се прощаваше всичко на и извън терена заради качествата му на футболист, постепенно се превърна в отблъскващо, нагло и самозабравило се същество, към което все повече хора се отнасят с отвращение и презрение.

Психолозите твърдят, че хората се отнасят към даден човек така, както се отнася самият той към себе се и че всеки провокира у околните такива оценки за личността си, каквито подсъзнателно си е направил сам.

От деградацията на Стоичков става ясно едно - че той неистово се мрази.

Мрази семплия си интелектуален багаж, който го е лишил от способността да прецени верния момент, в който да се оттегли от завоювания връх в кариерата си, за да го запомнят завинаги на него.

Мрази ощетената си откъм самостоятелност натура, която му е отнела възможността да бъде стратег, тактик, кадровик и изобщо лидер в неговата област, каквито са повечето треньори и бивши футболни звезди, надарени с такива качества и тръгнали по този път.

Мрази единствената си дарба да бъде просто един изпълнител на чужда воля, заедно с която изчезва в мига, в която изчезне и тя. Мрази провалите си, с които повлече към провал и всички, които заложиха на старата му слава. Мрази алчността си, заради която притичва от отбор на отбор и се продава все по-евтино и по-евтино.

Мрази и други неща - колегите си, с които изкачи срутения вече връх, журналистите, които му пяха "Осанна!", родината си, която му даде всичко. Изобщо от дъното на днешното си професионално и човешко падение мрази всичко от живота на своя възход и самия себе си в него.

От блясъка му вече няма следа. Както няма и никакъв белег, че той е бил заслужен. Още повече че позорът е по-дълъг от живота, както гласи една английска поговорка.

А срамът е по-силен от смъртта, допълва я азиатската мъдрост.

И тъй като за големия футболист Христо Стоичков вече няма какво добро да се каже, значи той се превръща просто в едно голямо нищо. И отива в забравата, която единствено си е заслужил сам.